В книгата си „Късас-ъ Енбия“ Ахмед Джевдед Паша “рахметуллахи алейх” казва следното:
“40 години след като Иса “алейхиселям” беше въздигнат в небесата, римляните атакуваха Йерусалим. Някои от евреите там бяха избити, а други пленени. Градът беше разграбен, подпален и порутен. Запалиха Тората (Тервата) и всички други книги. Изравниха със земята Месджид-и Акса.
След тези събития юдеите никога повече не можаха да се съберат и да си основат държава. По местата, където се разпръснаха живяха в унизение и бедност. На 30-тата годишнина на Иса “алейхиселям” му бе съобщено, че е пророк. Повярваха му 12 човека. Те се наричат Хаварийун (Апостоли). Когато на 33-та си годишнина Иса “алейхиселям” беше въздигнат в небесата Апостолите се разпръснаха и се опитаха да разпростанят тази нова религия. По късно бяха написани различни книги под името Евангелие. Това бяха исторически книги разказващи за събитията около Иса “алейхиселям”. Същинсткото Евангелие не успя да се разпространи. Навсякъде цареше кюфр (неверие) и ширк (съдружение). Религията на Иса “алейхиселям” се изповядваше тайно в продължение на 300 години. Всеки, който беше разкрит, че го следва, беше подлаган на изтезания. Римският император Константин разреши изповядването на тази религия през 310 година. Самият той също стана християнин и основа днешния град Истанбул (Константинопол). Преустанови седалището си от Рим в Инстанбул. Затова, че същините на тази религия бяха разрушени и забравени, тя стана играчка в ръцете на поповете.
През 395 година Римската държава се раздели на две. Последователите на намиращият се в Рим папа, се нарекоха католици, а на патриарха в Истанбул – ортодокси. В църквите се поставиха картини и скулптури. Другите народи по него време, също бяха потънали в кюфр и ширк. Римляните превзеха цяла Европа, Египет, Сирия и Ирак. Макар да бяха се развили и напреднали в науката и изкуството, тяхната нравственост беше развалена. Бяха се потопили в наслади и изтезания над други. Настаниха лошата си нравственост върху всички страни, които завоюваха. Римляните не бяха нападнали Арабския полуостров, но арабите също живееха в невежество. Някои от тях бяха станали християни, други юдеи, а повечето идолопоклонници. Имаше и такива, които се придържаха към традициите останали от хазрети Ибрахим и хазрети Исмаил “алейхимусалявату ве теслимат”. Повечето в Мека се покланяха на идоли. Целия свят беше потънал в злоба и забрава за Аллаху теаля. Макар и арабите да бяха изостанали в науката, те отдаваха голямо значение на литературата. Сред тях имаше много силни литератури и поети. Те се хвалеха и гордееха много със своите стихове и поезия. Достиганалата съвършеност арабска лингвистика беше един знак за предстоящото изпращане на книга от страна на Аллаху теаля.”
(„Късас-ъ Енбия“)
