В това писмо, написано до хадже Шерефуддӣн Хюсеин, се дава наставление.
Хамд (хвала) на Алла̄ху теа̄ля̄ и селям за избраните от Него раби! Скъпи синко, възможността е като съкровище! С други думи, времето е много ценно. Тези ценни времена не бива да се харчат за безполезни неща, а да се изпълняват дела, от които Той (Аллаху теаля) е доволен и харесва. Трябва да извършваме петкратния нама̄з групово, без да мислим за земни неща. Техеджуд нама̄зът не бива да се пропуска. [Техеджудът се изразява в изпълняване на на̄филе нама̄з през нощта. Онзи, който има фарзови нама̄зи за наваксване, трябва – в посоченото време – да кланя тях (каза̄).] Призори трябва да се прави истигфа̄р и следването на нефса не бива да носи сладост. Временните наслади на земното не бива да подвеждат, а да се мисли за смъртта и за ужасите и страха в отвъдното. Казано накратко, лицето трябва да се обърне от земното към а̄хирета. Заниманието със светски дела трябва е толкова, колкото е крайно необходимо, а през останалото време да се вършат само такива неща, с които се печели а̄хиретско. С една дума, сърцето трябва да бъде спасено от това да обича други, освен Алла̄ху теа̄ля̄, а тялото и крайниците да бъдат украсени със заповедите на исляма. Това е всичко, а всичко останало е нищо.
[В свещени хадӣси, поместени в “Ма’рифетна̄ме”, се казва:
“Щастлив е онзи, който е напуснал земното, преди то да го е напуснало него.”
“Алла̄ху теа̄ля̄ сторва земното да е прислужник за онзи, който желае отвъдното и работи за него.”
“Онзи, който работи само за земно, получава това, което му е в съдбата, но делата му стават объркани, а страданията многобройни.”
“Много е странно, че онзи, който знае, че отвъдното е вечно, тича след земно.”
“Земята е създадена за вас, а вие за отвъдното! А в отвъдното, от друга страна, няма друго място, освен Рая и огъня на Ада.”
“Нека бъде погубен обожаващият парите и храната!”
“Не се тревожа, че ще станете бедни. Това не ме притеснява! Страхувам се, че ще придобиете земно в големи количества, няма да се покорите на Алла̄ху теа̄ля̄ и ще станете врагове един друг, също както народите преди вас”
“Страстта към имота и славата е по-вредна за човека, отколкото са вредни два огладнели вълка, нападащи стадо овце.”“Напусни земното, за да те обикне Алла̄ху теа̄ля̄. Не се цели в имота на другите, за да те обикне всеки!”
“Земята е като мост, по който трябва да се премине. Не се мъчете да го ремонтирате, а преминете през него веднага!”
“За земно работете, колкото ще останете тук, а за а̄хирета – колкото ще останете там!”
Земята е една нетрайна сянка. Онзи, който ѝ се довери, ще съжалява. Дори тя да остане с теб, ти няма да останеш с нея. Преди да напуснеш земята, извади нейната любов от своето сърце. Онзи, който не се подмамва от земните наслади, ще постигне благата на Рая. Ще бъде ценен и уважаван и на двата свята. Земята е една развалина. Сладките ѝ питиета са измамни. Благата ѝ са отровни, радостите ѝ носят тъга. Тя износва телата, увеличава желанията. Бяга от онзи, който я гони, а тича след този, който бяга от нея. Земята е като меда, а онези, които падат в нея, са като мухите. Благата ѝ са нетрайни, а състоянията променливи. Не може да се разчита на нея и на онези, които са пристрастени към нея, защото те не са верни и спокойни. Изкарай от сърцето си любовта към нетрайното, за да се сдобиеш с безкрайното. Странно е: как човек, познаващ себе си, би могъл да се пристрасти към нея! Грешниците прегръщат нея, а покорните – несвършващото. Тялом бъди тук, а духом в отвъдното. Онзи, който изоставя желанията на нефса, се изчиства и постига спасение от беди. Онзи, който оставя необичаните от Него неща, ще бъде дарен с други по-добри от тях. Човек, който е осъзнал същността на Земята, не би страдал за проблемите ѝ. Който я е проумял, ще се опази. А който се опази от нея, ще опознае своя нефс. А който опознае своя нефс, ще намери своя Господ. Земята става прислужничка за онзи, който служи на Алла̄ху теа̄ля̄. Тя е като сянката. Ако я гониш – бяга, ако бягаш от нея – тя те гони. Земята е място на страдания за онези, които я обичат. А за онзи, който не се подмамва от нейните наслади, тя е място за благословии. Тя е мястото на печалба за покланящите се. Тя е място на мъдрост за поучаващите се. Тя е място на спасение за познаващите я. Тя е като Рай в сравнения с майчината утроба, а в сравнение с а̄хирета – сметище. Всичко преди смъртта се нарича дунйа̄ (земно). Онова, което ще донесе полза след смъртта, не се брои за земно, а за а̄хиретско, защото земята е като нивата на отвъдния живот. Онова земно, което не служи за отвъдното, е вредно. Такъв е случаят с хара̄мите, греховете и прекаляването с муба̄хите (позволените блага). Ако нещата в земния живот се използват съгласно повелите на исляма, те ще станат полезни за отвъдното. Хората, които правят това, ще се сдобият едновременно и със земни удоволствия, и с а̄хиретски блага. Имотът – сам по себе си – не е нито вреден, нито полезен. Дали ще е вреден или полезен (т.е. дали ще носи загуба или полза) зависи от онзи, който го управлява. Следователно земните неща, които са проклети (от исляма), са онези, от които не е доволен Алла̄ху теа̄ля̄ и се използват за неща, рушащи отвъдното (щастие). Състоянията на онези, които забравят себе си и своя Господ, и са подвластни на насладите и страстите, са като това на онзи пътник, който губи време с екипировката, оглавника и храната на своето животно и изостава от своите приятели (кервана). Остава самотен сред пустошта и го застига гибел. Ако човек забрави защо е създаден, ако се подмами от украсата на земния живот и не се подготви за а̄хирета, ще бъде въвлечен във вечна беда. Обичта към земното пречи на човека да се готви за отвъдния живот, защото сърцето, мислейки за него, забравя Алла̄ху теа̄ля̄. Тялото, в стремежа си да го спечели, не може да направи поклонения. Земното и отвъдното са като Изтока и Запада. Който се доближава към едната посока, той – автоматично – се отдалечава от другата. Ако един човек не прави поклонения и в стремежа си за печалба не обръща внимание на заповедите и забраните на Алла̄ху теа̄ля̄, това показва, че той е пристрастен към земното. Алла̄ху теа̄ля̄ ще намести в сърцата на хората студенина към него и никой не ще го заобича. Тука свършва преводът от “Ма’рифетна̄ме”. Думата “дунйа̄” има арабски произход. В науката се използва за обозначаване на “най-близкото нещо”. Тъй като земното кълбо е по-близо до нас от слънцето, луната и звездите, то се нарича земя (дунйа̄). Тъй като животът преди Съдния ден е по-близък по сравнение с живота след него, първото се нарича земен, а второто отвъден. Думата “дунйа̄” в ислямската наука се използва за обозначение и описание на “най-вредното и лошо нещо”. Когато се каже “земно”, се визират онези неща, които изкарват човека от исляма, както и хара̄мите и мекрӯхите. Когато прекаляването с муба̄хите се превърне в пречка за следване на исляма, те също ще се причислят към категорията земно. Да се усеща любов (мухаббет) към нещо означава да се иска, желае и усеща наслада от неговото присъствие. Човек никога не забравя онова, което обича. Мястото на любовта е сърцето. Сърцето е сила, която се намира в мускула, който ние също наричаме сърце. Човек научава всичко със своя разум (акъл). Разумът се намира в органа, наречен мозък. Човек напуска религията ако обича и харесва неверието, хара̄мите и мекрӯхите, и ако не харесва фарзовете и суннетите. Всички те се причисляват към земните (вредни) неща. Човек, за да бъде мюсюлманин, не бива да отдава значение на земното, т.е. хара̄мите. Онзи мюсюлманин, който е успял да спаси сърцето си от земни мисли, се нарича са̄лих (праведен). Състоянието, в което се забравя ма̄’сива̄ – т.е. всичко, освен Алла̄ху теа̄ля̄, дори да е халял или муба̄х –, се нарича “фена̄ филлях”. Мюсюлманинът, който се е сдобил с него, се нарича велия или евлия (възлюбен, приближен раб на Алла̄ху теа̄ля̄). Онзи евлия, който се старае да стори хората мюсюлмани и праведни раби (т.е. да ги напътва), се нарича муршид (пътеводител). Евлиите научават всичко. В следването на исляма и вършенето на земните дела те използват своя ум. Не грешат в своите изчисления, владеят и търговията. Въпреки това, мислите в тяхното съзнание не влияят по никакъв начин на техните сърца. Онова сърце, което обича земното и се сеща за него, е болно. Да се изчисти сърцето означава да се спаси от това да обича и да мисли за нещата, които казахме, че са земни. Лекарството за болестта на сърцето се изразява в следването на повелите на исляма и многократното споменаване (зикр) на Алла̄ху теа̄ля̄, т.е. мислене за Неговите имена и качества, и поместване на всичко това в сърцето. Пребиванието в сохбетите (присъствието) или четенето на книгите на муршид-и кя̄милите (великите, истинските ислямски учени) улеснява това лечение. Тези сохбети и книги са причини за постигане на земно и а̄хиретско щастие. Видно е че събранията и книгите, които не са полезни за това лечение, са фалшиви, вредни и пагубни. Хазрети има̄м Рабба̄нӣ в 275-о писмо от първия том на “Мектӯба̄т” казва: “Вие постигнахте това благо чрез научаване на ислямските знания и разпространение на законите на ислямското право (фъкх, фикх). В онези места се бяха настанили и разпространили невежеството и бид’атите. Алла̄ху теа̄ля̄ Ви благослови с обичта на възлюбените Си раби. Той Ви стори средство за разпространение на исляма. Ето защо правете всичко възможно, за да преподавате религиозно знание и разпространявате правилата на фикха. Тези две неща са в основата на всяко щастие. Те са посредници за извисяване и причина за спасение. Старайте се премного! Изявете се като човек на религията (духовник)! Покажете правия път на тамошните хора, като им повелявате повелените и възбранявате забранените от исляма неща! В 19-о знамение на сӯра Муземмил по смисъл се казва: “Това без съмнение е наставление за онзи, който иска доволството на своя Господ (Алла̄ху теа̄ля̄)!”]
