Ехл-и суннет вел джема'ат
След 29-ия ден на месец шабан муеззините или праведните мюсюлмани са се качвали по минаретата и високи места за да наблюдават дали е изгряла новият хилял (месечина) на месец рамазан. Това се е правило във всички населени места на държавата. На онези които първи съобщавали за видяната месечина се давало традиционно по 150 гроша. Благовестителите осведомявали кадията, който от своя страна е обявявал настъпването на рамазана. На много места из населените места е имало оръдия с топове и посредством гърмежи са оповестявали за настъпилото събитие на всички. Още същата нощ мюсюлманите са се събирали на теравих и така започвал месец рамазан. Тогава теравихът се е кланял много по-бавно и себеотдадено, всравнение със сега. На всеки четири рекята се е правил кратък отдих, през който се е изпълнявал зикир. През целия месец в джамиите са се правили поучителни ваазове (проповеди). Медресетата са били разпускани на рамазанска ваканция, а талебетата (учениците) са се разотивали по родните места, където са предавали придобитите знания на тамошните си съжители. [Тази ваканция, която е била през “трите месеца” е била еквивалентна на лятната ваканция в наши дни]. По завидните от тези талебета в началото на “трите месеца” (реджеб-шабан-рамазан) са били разпращани в различните региони на империята, за да практикуват научените си знания, да помагат на хората в религиозните въпроси, да водят намазите в джамиите, да правят насихати… Хората от своя страна събирали и им давали пари като отплата и така това начинание е ставало нещо като платен стаж за тези млади учени, от което се е облагодетелствал и народа. Тази традиция се е наричала “Джерре чъкмак” или преведено- “заминаване на стаж”.
В османската империя даването на ифтар на близки и познати се е считало за голям и много важен ибадет. По време на целия рамазан вратите на всички къщи са били широко отворени във времето около ифтар, като по този начин всеки е можел да влезе и да яде в която къща си пожелае. Бедните и бездомни хора са влизали в тях и са били посрещани с голяма грижовност. Нито един домакин не е питал кой и от къде е незнайният му гост. По-богатите всяка нощ организирали обществени ифтари. Вратите на конаците им са били отворени чак до сахур. Всеки е влизал там и ядял колкото си пожелае. Пашите и заможните хора са изпращали разузнавачи из кварталите за да намират бедни хора за да ги поканят на ифтара. Османските султани са отивали на ифтари в домовете на своите паши и валии, изненадващо, без предупреждение. В сарая всяка нощ се организирали ифтари. Първата нощ са били канени ислямските учени, следващата- ваизите, след това ходжите и най-накрая държавниците (влючително и най-високопоставените), т.е. в османско време ислямските учени са били на изключително висока почит. Когато някои от заможните са откриели нуждаещи се хора, те са изпращали на тези семейства най-различни подаръци и храни. Повечето богаташи са давали зекятите си през този месец. Онези, които не са говеели поради болест, никога не са се хранели на улицата или пред говеещи хора. Това са го спазваха дори и немюсюлманските поданици. Не се е излагала никаква храна по витрините на магазините, прибирали са ги вътре, за да не съблазняват минувачите. Всички са използвали тъмни и плътни торби, за да не се вижда каква храна се носи в тях. 
Друга традиция е било на дошлите за ифтар да се дават подаръци и пари. Това се наричало “диш кирасъ” (наем за зъби), т.е. давали са се пари като отплата за предполагаемото износване на зъбите на гостите по време на гощавката, с други думи домакинът е давал отплата за това че гостът му е изхабил своите зъби за да изяде предложената от него храна. (Забележете каква съвършенна прецизност са притежавали само)!
